Жлези с Вътрешна Секреция – История

Ендокринологията е една от най–младите медицински дисциплини, изучаваща жлезите с вътрешна секреция и хормоните. Историята е дълга, приема се, че се е обособила през средата на миналото столетие, когато немският физиолог А. Бертхолд извършил интересен експеримент. Този експеримент по–късно оказал огромно въздействие върху схващанията за хармоничното развитие на организмите. А. Бертхолд кастрирал петли и присадил тестисите им в коремната кухина. Той показал, че трансплантираните тестиси предотвратили явленията на кастрация. Нещо повече, установил, че присадените тестиси, макар и на необичайно за тях място, са напълно активни. В тях установили даже подвижни сперматозоиди. Въз основа на тези опити Бертхолд стигнал до извода, че секрети от половите жлези постъпват в кръвта и оказват влияние върху целия организъм. По такъв начин Бертхолд пръв доказал съществуването на вътрешна секреция.

Кастрацията на животни, както и на мъже, била известна от дълбока древност. Известно било, че отстраняването на половите жлези се последва от изчезването на половото желание и от регресия на вторичните полови белези. Още Аристотел отбелязал, че у кастрираните момчета не настъпват характерните за пубертета промени и липсва полово развитие.

Анализирайки наблюденията си, Бертхолд отбелязал, че трансплантирането на тестисите на друго място в организма прекъсва влиянието на нервната система върху тях и въздействието им може да се обясни само чрез непосредственото влияние на продуктите им върху кръвта, а чрез нея и върху организма като цяло. Въпреки забележителните наблюдения на Бертхолд те не оказват каквото и да било влияние върху развитието на медицинската мисъл. Резултатите останали незабелязани, за да им се обърне нужното внимание и да се оценят едва след 60 години?.

Историята на жлезите с вътрешна секреция започва през далечната 1855 г. гениалният френски физиолог Клод Бернар за първи път формулирал понятието вътрешна секреция. Той използвал това понятие, за да отрази образуването на глюкоза в черния дроб и постъпването й в кръвообращението. Клод Бернар за първи път разграничава външната секреция на някои органи от тяхната вътрешна секреция. Дефинирането на понятието вътрешна секреция дава наименованието на новата наука, която се заражда през втората половина на деветнадесетото столетие — ендокринологията. Жлезите могат да бъдат с външна секреция (ехо — навън; crinein — освобождава) и с вътрешна секреция (endo — навътре) или екзокринни и ендокринни. Съответно науката, занимаваща се с ендокринните жлези, се нарича ендокринология.

През следващата 1856 г. големият френски физиолог Браун–Секар установил, че животни, на които са отстранени двете надбъбречни жлези, умират само след няколко дни. Техният живот може да бъде удължен, ако им се инжектира кръв от здрави животни.

През 1866 г. Меринг и Минковски получили за първи път експериментален модел на захарна болест чрез тотално отстраняване на задстомашната жлеза на кучета. Този експеримент доказал наличието на вътрешна секреция на панкреаса, като в същото време изяснил причината за известната от древността захарна болест.

През 1855 г. английският лекар Т. Адисон направил пълно описание на клиничната картина на тежко заболяване, водещо до смърт, наречено по–късно на неговото име —“адисонова болест“. Адисон не само описал, но и свързал заболяването с разрушаването на над– бъбречните жлези, като потвърдил наличието на вътрешна секреция в тях.

През 1869 г. Браун–Секар формулирал схващането си за жлезите с вътрешна секреция. Той смятал, че всяка жлеза независимо от това, дали има, или няма екскреторен канал, изработва вещества, които се вливат в кръвта. При липсата на тези вещества възникват ендокринните заболявания.

Събитието, станало причина за истинска сензация в научните кръгове в края на XIX в., било съобщението, направено от Браун–Секар на 1 юни 1889 г. пред Научното дружество на биолозите в Париж. Той съобщил за собствените си наблюдения. Тогава Браун–Секар бил на 72 години. Той си направил 6 подкожни инжекции с екстракт от тестиси на морски свинчета и описал възстановяването на физическите и интелектуалните си сили след експеримента. След това съобщение, което предизвикало сензация и сред широката публика, лечението с екстракти от тестиси станало мода.

Смята се, че по–голямата част от ефектите, получени от Браун–Секар, били резултат от самовнушение, тъй като количеството хормони, съдържащи се в тестисните екстракти, било извънредно малко и не би могло да доведе до значителни промени в организма. Независимо от това събитието било с важни последици, тъй като ознаменувало началото на лечението с хормонални препарати в ендокринологията.

През 1901 г. Такамин и Алдрих независимо един от друг изолирали в кристално състояние първия хормон — адреналина. Хормонът бил изолиран от сърцевината на надбъбречните жлези. Само след 3 години адреналинът бил получен по синтетичен път, като по такъв начин той станал първият изолиран и получен по изкуствен път хормон.

През 1915 г. бил изолиран хормонът на щитовидната жлеза — тироксина, а през 1921 г. било направено епохално откритие чрез изолирането на хормона на задстомашната жлеза (инсулина) от Бантинг и Бест. Чрез откритието и изолирането на инсулина милиони болни от захарна болест били спасени от смърт.

През 1930 г. били получени за първи път цялостни екстракти от кората на надбъбречните жлези, които били в състояние да продължат живота на болните от адисонова болест. През 1936 г. били изолирани първите хормони на надбъбречната кора — кортикостеронът и кортизонът. Последвал период на нови открития в областта на надбъбречната хормоносинтеза. До средата на настоящото столетие били изолирани повечето от различните групи надбъбречни хормони. По–късно били пречистени и синтезирани по изкуствен начин. Разгадаването на биохимичната структура на надбъбречните хормони и получаването им по изкуствен начин било голям напредък в развитието на ендокринологията. Тези хормони, наречени най–общо кортикостероиди, получили по–късно масово приложение не само в областта на ендокринологията, но и във всички области на медицината. Чрез тях станал възможен животът на болните от адисонова болест и хипофизарна недостатъчност — тежки, нелечими в миналото ендокринни заболявания, завършващи за кратко време със смърт. Непреодолимите с други средства тежки пристъпи от бронхиална астма, острите и хроничните ревматични заболявания, нелечимите в миналото кожни заболявания, острата съдова недостатъчност и много други болести започнали да се лекуват успешно чрез приложението на големи дози кортикостероиди. Използването на кортикостероидите е едно от най–големите постижения в съвременната медицина след откриването на антибиотиците.

Краят на 60–те години се ознаменува с нов тласък в развитието на модерната ендокринология – жлези с вътрешна секреция. Бяха открити нови, неподозирани дотогава хормони, секретирани от тъкани извън ендокринната система. Връзката между централната нервна система и ендокринната система бе изяснена чрез изолирането на т. нар. хипоталамични–рилизинг (освобождаващи) хормони, секретирани от някои структури на хипоталамуса. По такъв начин пределите на ендокринологията бяха разширени, а регулиращите я механизми — изяснени в нова светлина.

Най–новите открития на хормоноподобни субстанции, продуцирани в мозъка и други структури на централната нервна система, както и изолирането на цяла поредица хормони, секретирани в стомашно–чревния тракт, промениха представите ни за естеството на ендокринната система. Изяснено бе, че ендокринна секреция притежават не само ендокринните жлези, но и редица други структури, за което в миналото не се подозирало.

По такъв начин афоризмът, казан от големия френски физиолог Браун–Секар преди едно столетие — „Всеки орган, всяка тъкан, всяка клетка могат да притежават вътрешна секреция“, се оказа едно гениално научно предвиждане, което в наши дни благодарение на бурния напредък на науката до голяма степен се потвърждава. Историята е това което е, и ние не трябва да я забравяме!